Свети Венсан, патрон на винопроизводителите във Франция / Saint Vincent, le saint patron des vignerons

Свети Венсан, роден в Испания през 4 в от новата ера, бил преследван и измъчван  заради  християнската си вяра. Според легендата,  божествената сила му помогнала да посрещне със спокойствие жестокостите, след което затворническата му килия изведнъж  била окъпана от божествена светлина и музика. При вида на това чудо, пазачите му се покръстили в християнството.

Причината да бъде избран за покровител на винопроизводителите обаче не е, както някои се опитват да си представят, в това, че е бил измъчван на винарска преса или въобще заради нещо свързано с винопроизводството, а много по прозаична. Свети Венсан дължи тази чест по-скоро на значението на името си. На френски  Венсан може да се интерпретира като произлизащо от думите  'вино' (vin) и 'кръв' (cent - sang) -  идеално съчетание за религиозната символика. 

Разбира се,  има и друга, по-прагматична причина. Свети Венсан се чества на 22 януари - период, който се смята за подходящ да се започне зарязването на лозите. Някъде около тази дата лозите започват да се събуждат от зимен сън.  Пожеланието за случая е  "bon Saint-Vincent, homme puissant, fais monter la sève au sarment" -  (няма как да се преведе в рима, като на френски -  Добър Свети Венсан,  събуди със силата си мъзгата на лозите").  

На този ден, както и на българския ден на Трифон Зарезан,  се правят религиозни служби, благословии  за лозите и винопроизводството, но и по-езически тържества с танци, песни, празнични събирания около маса на лозари и винопроизводители, а също  и обиколки на винарските изби.

SAINT VINCENT, LE SAINT PATRON DES VIGNERONS 

Saint-Vincent,  né en Espagne au IVe siècle de notre ère, était persécuté et torturé,  parce que chrétien. Selon la légende, fortifié par la grâce divine il a affronté sereinement les cruautés et son prison fut inondée de lumière et d’une musique célestes. Le geôlier et ses compagnons se convertirent devant ce miracle.

Mais la raison pour laquelle il est devenu saint patron des vignerons, n'est pas, parce que, comme la légende prétendait,  qu’il avait été torturé sur une roue de pressoir. En fait la raison est plus triviale. Elle est associée au nom même de Vincent : vin pour le fruit de la vigne et cent pour le sang - parfaite illustration de cette symbolique religieuse entre le sang et le vin (l’eucharistie)

La raison plus  pragmatique est le fait que sa fête tombe le 22 janvier, à une époque, réputée favorable pour le début de la taille de la vigne.

Cette date marque pour la vigne, la fin du repos hivernal : bon Saint-Vincent, homme puissant, fais monter la sève au sarment. A cette fête sont associé des messes, des processions en habits, des offrandes, des bénédictions mais aussi des manifestations plus païennes comme des repas de vignerons, des chants, des bals, des tournées de caves et de cafés, etc

От руската 'изба' през боливийския калай до празника на науката

     Какво  общо могат да имат един  непризнат от руската аристокрация балтийски барон,  еволюирал от  учител по пиано до умел банкер и собственик на руските железопътни линии  и, от друга страна,  един обикновен боливийски бакалин, син на обущар, превърнал се в  един от най-богатите хора в света за своята епоха и наричан ‘краля на калая’?

Ако изключим факта че, схванали духа на времето си,  и двамата натрупват огромни богатства, първият – овладявайки методите на банковата спекулация, а вторият – чрез умело инвестиране и експлоатиране на калаени концесии,  необикновените съдби на Барон фон Дервайс и на Симон Патино са се следвали  на едно любопитно място  – имението Шато Валроз - сегашния Природо-математически  факултет  на Университета Ница-София Антиполис. 

Недостъпно за широката публика, освен за студентите и в редките  случаи  на отворени врати като празника на науката или дните на историческото наследство, имението Шато Валроз приютява в днешно време един от най-красивите факултети в Европа, с невероятно богата ботаническа градина и собствена любопитна история.

В  началото на тази история  е енигматичната фигура на барон фон Дервайс - основател на руските железници и на бъдещата транссибирска жп линия, консултант и личен приятел на Цар Александър Втори.
 

21 Février 1867. Ce

Барон с неясно балтийско-германско потекло, и поради това непризнаван от руската аристокрация,  Пол Георгиевич Фон Дервайс се запознава с  банковата спекулация докато преподава уроци по пиано на  богат руски банкер. Как от там нататък натрупва огромното си богатство,  с което слага началото на руските железници и след това на Транссибирската линия, историята  запазва лека мистерия. Във всеки случай  баронът се зарича веднага, щом може да си го позволи,  да се засели на Лазурния бряг  - открит още от императорското семейство и любимо място на руската аристокрация за прекарване на  зимата под топлото средиземноморско слънце. Това става още през 70-те години на 19 век, когато  Фон Дервайс е едва  на 45 години.

   

Инженер с въображение, баронът възлага на архитектите си строителството на това невероятно имение в подножието на хълма Симие, далече от вече установилата се в Ница руска аристокрация, но символично разположен на по-високо място.  По онова време  Симие няма нищо общо с днешния аристократичен квартал и дори се намира извън града.  

Върху закупените десет хектара  Фон Дервайс организира създаването на изкуствени хълмове, пещери, езерца, фонтани, водопади, засажда екзотични растения, подрежда из градините статуи, построява оранжерии,  прекарва железопътна линия със собствена гара и дори докарва с кораб от Одеса истинска дървена руска „изба”, като така създава едно от най-интересните имения на Лазурния бряг.

Украинската „изба”, докарана на части първо по Волга и по море,  след това сглобена на място, е била известно време студентски ресторант

Сградата на замъка (както и на малкия замък, защото има  и такъв) е в строг шотландски готически стил, примесен и с други еклектични влияния, а  интериорът е (бил) богато украсен с фрески, кристални полилеи и картини на известни майстори. 

Легендите говорят, че малкият замък е бил построен за любовницата на собственика и че до него можело да се премине по специален тунел под парка.

Външният вход към операта

    Музикант и самият той композитор, Фон Дервайс обръща особено внимание на строителството на опера, в която може да се слиза и по вътрешно стълбище направо от  замъка. 

    Имението е открито на 27 декември 1873 г.  със симфоничен концерт на Симфония в до минор на Бетовен.

  
В продължение на повече от десетилетие операта на Шато Валроз е център на светския и културен живот не само за аристокрацията прекарваща зимата на Лазурния бряг. В нея се поддържа целогодишно  симфоничен оркестър от седемдесет музиканти и се канят само най-известни виртуози. 

Краят  на този светски  период идва през 1881 г. - годината, в която умират Цар Александър Втори и 16-годишната дъщеря  Вера на фон Дервайс.  Баронът така и не преживява загубата на тези скъпи  същества и умира две години по-късно при неизяснени обстоятелства.

Сцената на операта е била толкова голяма, че за целите на оперните представления през  нея са можели да  минават - и са минавали - карета с три коня.

През 1899 банката на фон Дервайс фалира и имението преминава в ръцете на някой си Путилов, който от своя страна го продава през 1920 г. на боливийския „крал на калая”, Симон Патино.

Наричан още „Ротшилд на Андите”, Патино е персонаж с не по-малко мистериозна биография. Започнал почти по случайност със закупуване на  няколко концесии за добиване на злато,  за които в последствие се оказва, че са върху земи особено богати на калай, Патино проявява талант в способността си да инвестира успешно натрупваните богатства  - в леярни, в кораби и в железници, с които да превозва ценния метал до клиентите си.  Благодарение на огромното си богатство, a и  заради вкуса си към светския живот, Патино става  дипломатически пратеник на Боливия в Испания и във Франция. 

Фалшивите руини

Собственик на разкошни замъци в Боливия, в някои от които дори не е живял, при закупуването на Шато Валроз Патино се задоволява само да добави инициалите си в голямата приемна зала и името си на входа.   Имението е запазено от  сериозни разрушения през войните благодарение на това, че служи като представителство на Боливия по време на немската окупация, въпреки, че самият Патино предпочита да избяга от войната в САЩ. 

 

Статуята на това-куче спасител на входа крие трагична история

Наследниците на Патино търсят начини да се освободят от имота и го предлагат на търг. Благодарение на различни фактори, като намесата на тогавашния кмет на Ница Жан Медсен, Шато Валроз с прекрасната си градина, оцеляла след войните и необикновения студ на 1956 година, е спасено от продажба на строителни предприемачи, обявено е за „зелена зона” и в крайна сметка става притежание на града за около 320 милиона франка – по-малко от една трета от първоначално претендираната цена. 

Впоследствие Шато Валроз е отстъпено на държавата за целите на факултета по природо-математически науки. В направения инвентар при тази експроприация може да се прочете, че в градината му е имало, освен много други екзотични и редки растения, 46 вечнозелени дъба, 39 кедъра, 53 магнолии, 163 кипариса, 40 евкалиптови дървета...

В маслиновата градина човек може да си представя как Кралица Виктория се е разхождала, идвайки ‘по пантофи’ от съседния хотел Режина - нейната зимна резиденция.

Днешният факултет- парк е запазил чара и атмосферата, създадени от въображението и предприемчивия дух  на Фон Дервайс -  по-нови сгради, макар и не така добре преживели теста на времето, успешно съжителстват с фонтаните, статуите, изкуствените хълмове, огромните дървета и екзотична растителност.   

Едва ли всички днешни студенти, които минават по пътечките, не забелязвайки дори  огромните дървета Гинко Билоба, или присядат на тревата до фонтаните  с учебник или сандвич в ръка, си дават сметка, че в това приказно място, създадено от Барон Вон Дервайс за собствените му деца,  преди тях са се разхождали Кралица Виктория, членове на руското императорско семейство, известни музиканти и дипломати.  

Един по-съвременен елемент е статуята на този кон, който студентите се смятат  задължени да пребоядисват от време-навреме.